Жега (1988)

Жегата е повече от много,
жегата прелива във очите.
Пожълтяват веждите на бога,
виснали над земното корито.

С изпотени рамене скалите
бършат си челата голи
и пращят от жар, но знаят, че самите
ще ни пазят сянка докато се молим,

докато си гледаме горещите мазоли,
набъбнали като очакване за грях.
На неизвестност ще се молим.
И ще си останем само прах.


Прах (1988)

Прашно е. Прах.
Пръхкава прах.
Сухо и душно.
Гърлото лепне.
Стричава прах.
Хрипаво пладне.
Прашно се сипе
пясъчен въздух.
Задух и прах.
Жълто и прах.
Люспи от пърхут -
налепи бели.
Прах на трохи
вхлътва, суши -
косъм във гърлото,
сол под езика.
Корени плъпват
хващат за гушата.
Рехави буци
рухват в гърдите.
Стяга те.
Стяга те.
Стяга те прах.
Кашляш и храчиш.
Повече нищо.
Повече - страх.


Преструвка (1988)

Като сол дъждът се ръси.
На кристалчета. И щипе.
Уж го чакахме да ни отърси,
по оврелите чела да ни опипа,
а той
като предишност бял и тънък,
като преструвка лъскав и прозрачен,
сега е сол, топи се във очите,
за да имаме с какво да лачим ...


Притча за небесния човек (1988)

Дълго време гледаха нагоре към човека,
който си строеше къща върху пода на небето.
Спореха за тухлите от въздух. И за потните му дрехи.
Докато ги заболяха вратовете.

Сега наведени човъркат пак замята
и гордо си миришат мръсотията под ноктите.
Но няма никога да разберат,
че това е всъщност мирисът на котва.

---

© 1999 х-издания и Стефан Вълдобрев