Жълт код

1. Там да сияе то
2. Голяма работа
3. Играча на мача
4. Правило едно
5. Приятелю
6. Накъде вървя
7. Венерианецът
8. Утрин
9. Хубаво ми е
10. И малко от есента
11. Дядо и ряпа
12. Лепило за брада

 


Bandcamp Spotify Apple Music YouTube Music Аmazon Music Deezer Tidal

Издаден: 1 юли 2021
Музика: Стефан Вълдобрев /1,2,9,12/, Веселин Веселинов (Еко) /3,4,5/, Мирослав Иванов /6,7,8/, Иван Лечев /9,10/, Стоян Янкулов /11/
Текст: Стефан Вълдобрев
Аранжимент: Обичайните заподозрени
Музиканти:
Стефан Вълдобрев – вокал
Стоян Янкулов – ударни
Веселин Веселинов (Еко) – бас
Иван Лечев – китари
Мирослав Иванов – китари
Симфоничен оркестър на Опера Пловдив с диригент Константин Добройков /12/
Атанас Хаджиев, кларинет, саксофон /2/
Албумът е записан в периода март – юни 2021
Смесване: Димитър Ганчев / Хахо Мюзик
Мастеринг: Юлиан Янев / JJmastering
Фотографии и дизайн: Гергана Дамянова
Продуцент: Стефан Вълдобрев

Музикални продуценти:
Мирослав Иванов
Веселин Веселинов (Еко)
Иван Лечев
Стоян Янкулов
Стефан Вълдобрев


Там да сияе то

Ако видя сам
по света голям
милиграм от капчица любов.

Ще я пресъздам
в топъл океан
от думи за живота чисто нов.

Как слънцето е поело
по земното ни кълбо.
И търси сърцата смели –
там да сияе то.

Там да сияе то…

Мога ли да дам
всеки милиграм,
всяко мое фа, и ла, и до.

Само за да знам,
че цялата земя
е в Северни сияния любов.

Има и тъмни хора.
но светлите пеят в хор.
Сърцето ми с тях говори –
иска там да сияе то.

До скоро, ти отваряше врати
с думи и очи, но сега мълчиш.
И не светиш, както бе преди.
Но, моля те, свети!
Моля те, не потъмнявай.
Всяко слънце приеми –
там да сияе то.

Там да сияе то…

Всяка красота
спира ми дъха
Иска ми се да я разбера.

Но мой ли е света
или съм го взел
за малко от децата си сега?

Назаем го взе и ето –
светът никога не е твой.
Назаем е от детето –
утре там да сияе то.

Там да сияе то…


Голяма работа

Животът ми не е игра
в извънредно положение.
И сам танцувам у дома,
но това не е решение.

Сега вали, но все някога
навън дъждът тръгва си,
нали?

И няма да се крия
от никоя прогноза,
защото всеки танц
без тебе е проза.

Облаци? – M! Голяма работа!
Ветрове? – M! Голяма работа!
Лавини? – M! Голяма работа!

Зелен код, жълт код,
оранжево-червен…

Тогава, ето – ще ти подаря едно море. То
е дансинга, където крещим на свобода:
„Да бъде, както беше досега. Да бъде, както
бе миналото лято – мечтая за това!“

Не ми налагай правила,
огради и ограничения!
Отдавна, май, в чашата преля
капката на моето търпение.

Сега вали, но все някога
ще скачам с теб в локвите,
нали?

И няма да се крия
под чадъра сериозен,
и няма, няма да дебна
всяка прогноза.

Облаци? – M! Голяма работа!
Ветрове? – M! Голяма работа!
Лавини? – M! Голяма работа!

Зелен код, жълт код,
оранжево-червен…

Тогава, ето – ще ти подаря едно море. То
е дaнсинга, където крещим на свобода:
„Да бъде, както беше досега. Да бъде, както
бе миналото лято – мечтая за това!“

Животът ми съвсем не е
извънредно положение.
И вече зная две и две,
но нервите ми са на мнение,
че надали ще спрем ритъма
на танца в сърцата си,
нали?

На този ритъм, ритаме с крака.
На този ритъм – с бас, каса и китара – БУМ –
пляскаме така:

Да бъде, както беше досега.
Да бъде, както
бе миналото лято – мечтая за това!


Играча на мача

Ако бях поет,
да те опиша,
на нещо висше
да те оприлича –
задна ножица,
дузпи на финал,
медал
на Копа Америка…
Или на гол.
Гол на Маракана.
И Аржентина
със Бразилия.
Всичкото това
е поезия.
Сега и рима
ще родя:

Бейби,
аз съм играча
на мача.
Бейби,
аз съм царя
на пиара.
В Парагвай,
в Уругвай,
заминаваме с трамвай.
Там
сърцето си
ми дай!

Бебе,
дай, дай
да те целуна.
Латино-лавър
ставам на мига,
бием ли врага.
Не, не съм поет,
но в песен
ще те претворя!
Мога най-много
да те
сравня с икона –
стадиона е
станал и реве
в твоите нозе.
И няма рима за това!

Бейби,
аз съм играча
на мача.
Бейби,
аз съм царя
на пиара.
В Парагвай,
в Уругвай,
заминаваме с трамвай.
Там
сърцето си
ми дай!

Ако бях поет,
да те опиша,
на нещо
висше
да те оприлича –
футболно поле,
дрибъл и воле,
и три на нула
след това.

И не зная
защо те
обичам толкова.
Със мен ела –
някъде на Юг,
само не и тук.
Латино-рими
да редя.

Бейби,
аз съм играча
на мача.
Бейби,
аз съм царя
на пиара.
В Парагвай,
в Уругвай,
заминаваме с трамвай.
Там
сърцето си
ми дай!


Правило едно

Дремя на дивана и променям от дистанция.
Размера на екрана ми
е колкото на орбитална станция.
Три лета гаранция,
после – аре, Франция.
Плажове и танци…
Я не ме замеряй с тая много важна информация
за човешката цивилизация.
Недей.

Пак е време за реклама на цикламения
препарат, за който
предиупотребатрябвадапрочетемлистовката,
новинагисмепрецаканиотпостановката
на малките букви.
В жалките дупки – удобно натъпкани.
От вечер на вечер,
от станция на станция –
дремя на дивана и променям от дистанция.

Препарати, експонати,
опиати, абонати,
кандидати и формати…
Правило едно:
непукизъм, нихилизъм,
невротизъм, егоизъм,
лунатизъм, конформизъм!

Купуват на ангро корпоративните гиганти.
Горе – те са про. А ние долу – анти.
Вариантите за нас са никакви,
обаче питат ни
дали приемаме и порция бисквитки?
Да, разбира се! С напитка!
Питат ни дали удобно ни е все да бъдем
мал-ки-бук-ви-във-о-був-ки-от-на-бук
бук-вал-но.
Да, разбира се! За мене е идеално!

Препарати, експонати,
опиати, абонати,
кандидати и формати…
Правило едно:
Непукизъм, нихилизъм,
невротизъм, егоизъм,
лунатизъм, конформизъм!

Натисна ли бутона,
отсреща всичко спира.
Но всъщност, искам ли това?

Не съм ли шампиона?
Не съм ли командира?
Не контролирам ли света?

Или пък е размяна –
той мене контролира?
Дремя си на дивана
и…


Приятелю

Когато няма верен път,
или невидим е брегът,
и щом последната мечта отлети…

Когато си на колене,
приел тъгата или не.
Когато търсиш смисъл…

Аз знам какво е да си сам.
Какво е болка, също знам.
Когато чувстваш, че кървиш –
погледни:

Нали съм тук, приятелю, сега.
Приятелю, не сме сами.
Когато си ранен –
от всяка твоя рана аз кървя.
Ти същото правиш за мен.

Когато някога си бил
в калта. А после, изкачил
върха на стръмните скали –
погледни…

Страхът е дракон без крила,
страхува се от теб. Ела,
ти можеш всичко –
полети.

Нали съм тук, приятелю, сега.
Приятелю, не сме сами.
Когато си ранен –
от всяка твоя рана аз кървя.
Ти същото правиш за мен.

Страхът е дракон без крила,
страхува се от теб…


Накъде вървя

Нека пак да ти кажа за това.
Ти ме пита какво е любовта?
Някога и при тебе е била.
Ала не, не повярва, че е тя.

Опита всичко и пак се луташ.
Кажи ми, нощем
мислиш ли си още:

„Накъде вървя?“

Ти ме пита: „във тази суета
мога ли да позная любовта?“
Някога ще се върне тук сама.
Чуваш ли я? Подарява ти крила.

И как се влюбва? Как се обича?
Не знаеш още и си мислиш нощем:

„Накъде вървя?“

Нали животът е топла супа,
а ние с теб, гребем от нея с вилица.
Опита всичко и пак се луташ.
И питаш ли се още:

„Накъде вървя?“


Венерианецът

Нямам идея какво ме завъртя.
Нямам идея, но влюбих се така,
като че ли живея
на планетата Земя.

При нас на Венера, понякога денят
е без атмосфера. И нямаме вода.
И даже не смея
момиче да си избера.

И, честно, не е никак лесно
да си Венерианец с нулев късмет.
Нали на Земята ви харесва?
Дали да емигрирам – дайте съвет!

Нямам идея какво ме завъртя.
Нямам идея, но влюбих се така.
като че ли живея
на планетата Земя.

Само на нея целуват се в уста,
реват и се смеят, подават си ръка.
При нас на Венера
съвсем не е така.


Утрин

Сън.
Сън – сън сънувам.
Че спя, но събуден вътре във съня.

На път.
Все пътувам.
Знаци се редуват в лепкава мъгла.

Мъгла студена.

Огън.
В огън плувам.
Вътре, моят ум е в пламъци и дим.

Нали
сън сънувам?
Боли, но преструвам се на нераним.

Тъга студена.

Чуй,
чуй… Чуй листата.
Ето – иде вятър в нощната гора.

Там.
Там – там на края
свети (ти го знаеш) новата зора.

Зора студена.

Утрин
синьолика.
Чуй! Чуй, някой вика – свърши се съня!

Един,
два, три петела.
Съмва. Давай смело!
Слънцето изгря.


Хубаво ми е

Тънки хипи-липи
с дънки, с плитки от клони.
Тишината блести.
Светлината се рони.

По мокрите покриви,
по кривите улуци,
по улиците –
смехове
стичат се.
И хубаво ми е.

Хора без думи,
думи без хора
шляпат с перки на гърба.
И съм топъл,
и съм объл –
между тях и аз хвърча.

Сутрин – кофа кафе.
Утре нищо не гоним.
Топлината дойде –
добрината разголи
и достави ни доста
простота и пъстрота.
По улиците –
смехове
стичат се.
И хубаво ми е.

Хора без думи,
думи без хора
шляпат с перки на гърба.
И съм топъл,
и съм объл –
между тях и аз хвърча.


И малко от есента

Тази нежност е дива,
любовта ни е крехко стъкло.
И така ти отива
красотата навела чело.

Тази нощ те обичам
безусловно, безкрайно почти.
Като дума без срички,
като ябълкова семчица си ти.

Зима. Лято. Пролет. Ти си това.
И малко… и малко от есента.

С тази твоя чупливост
вече свиквам. И зная защо
добротата е жива –
носи твоето старо палто.

И когато те видя,
като стръкче от лук се дивя.
Като шепичка захар съм,
разтопена във кофа вода.

Зима. Лято. Пролет. Ти си това.
И малко… и малко от есента.


Дядо и ряпа

Де се чуло-видяло.
цяло село на мегдан да се извие?
А горе – сам на Балкана,
хвана дядо с ряпа да се бие.

Куче, внуче и бабата
се почерпиха здравата.

А отдолу по пътя иде,
хем провиква се млад Стоян:
„Няма кой да помага! Няма!
Дей гиди, пуста тояга!“

Дум, бабо ле, тъпана бие –
рипай да ритаме, хорото вие се!
Дум, дум, дядо ле, ряпа на село
трудно се вади, нали?

Де се чуло-видяло,
цяло умно село да полудей?
Три дни яли и пили. Пили!
Три кантара строшили!

Внучето, бабата,
си заспаха здравата.
Куче, мишка, котаран…
Дядо бори ряпа сам.

Дум, бабо ле, тъпана бие –
рипай да ритаме, хорото вие се!
Дум, дум, дядо ле, ряпа на село
трудно се вади, нали?


Лепило за брада

От Лапландия до тук
има много страни –
как във Коледната нощ
той навсякъде лети?
И нали познава почти
кой добър е, кой е лош?
Кой с какви подаръци ще бъде дори?

Не знам дали, не знам дали
е истински, понеже май дочух това –
преди да легна и заспя,
от съседната врата
баща ми се засмя така:

„ХО – ХО – ХО – ХО! ХА – ХА – ХА – ХА!
Я, подай ми там, тая туба
лепило за брада!
Да направим на шейна
двете колела!

Коледа на колела…
Коледари на леда…
Обикаляме града…
КОЛЕДА! КОЛЕДА! КОЛЕДА Е!
А по зачервените лица –
лепило за брада.“

Той кога се е родил?
Винаги ли дядо е бил?
Как във тънкия комин
може да се побере?
Може ли…? Кога? И как? Защо и къде?

Не знам дали, не знам дали
е истински, понеже май дочух това –
преди да легна и заспя,
снощи от съседната врата
баща ми се засмя
така:

„ХО – ХО – ХО – ХО! ХА – ХА – ХА – ХА!
Обикаляме града.
КОЛЕДА! КОЛЕДА! КОЛЕДА Е!
А по зачервените лица –
лепило за брада.“

„От Лапландия до тук
има много други страни-
как във Коледната нощ
аз до всякоя една
мога тук и там да летя?
Вярвай – и ще разбереш!
Чувствай – и ще разбереш!
Вътре в твоето сърце грее малка свещ…“

Не знам, ще стане ли тя
една голяма звезда?
Не се съмнявам –
да, обаче, питам се и това:

Но дали в България…
но дали в България
Дядо Коледа е друг?
И дали в Лапландия
е този като тук?

„ХО – ХО – ХО – ХО! ХА – ХА – ХА – ХА!
Я, подай ми там, тая туба
лепило за брада!
Да направим на шейна
двете колела!

Коледа на колела…
Коледари на леда…
Обикаляме града…
КОЛЕДА! КОЛЕДА! КОЛЕДА Е!
А по зачервените лица –
лепило за брада.“