Строяха цирк два пъти в годината между нас и училище... Беше едно голямо пространство, цялото посипано с чакъл. Като дойдеше циркът, докато се прибера вкъщи от училище, сигурно са минавали шест-седем часа. Той винаги идваше без да го очакваме. Никой не знаеше кога ще дойде и изведнъж ставаше цветно, шарено! Както си седиш, изведнъж цак... цирк израснал.

А след това беше много тъжно, като го няма циркът, само триците стоят в един кръг... Там съм стоял с часове просто между животните, между люлките, по стрелбищата. Харесвах много акробатките. Имаха много хубави тела, дрехи с пайети. Най-вече се въртяхме около техните фургони. Надничахме, как! Кой не е надничал?!

Много разсеян бях и те, белите, идваха от това, че изключвам... Забравям да се прибера, забравям си нещата. Първия път, когато отидох на лагер в трети клас, майка ме изпратила с чанта с дрехи. После, като съм се върнал, съм бил само с джапанки... нищо друго. Само една тениска имало в чантата. Е, такова... май и до днес съм си такъв.

Най-много в стаята си съм мечтал. Вечер като стане тъмно, вътре си правех някаква атмосфера, цветни крушки си купувах. И най-ми харесваше да пусна радиото на къси вълни, да чувам чужд говор. Като минавам по скалата, какъвто и говор да чуя, това просто ме наелектризираше. Представях си чужди земи, нещо неизвестно. Майка ми и баща ми пътуваха много, повече в източните държави. Като се върнеха, като носеха нещо, то ми миришеше на чужбина.

Сестра ми? Нея тормозех повече. Страшно много номера й правех. Веднъж много ме ядоса, но тогава бях малък и не по-силен от нея. За да я впечатля и да й го върна, да я уплаша, един ей такъв нож от кухнята го намазах с червена водна боя и легнах в антрето. Стоял съм така половин час, докато излезе и отиде до тоалетната... или навън. Реакцията беше просто...такива писъци!

Като ученик беше хем така, хем иначе положението. Единственото, за което мислех, когато изляза от къщи, беше да играя футбол. А в същото време учех. Защото ми беше интересно и лесно, доколкото си спомням. Ученето към футбола беше едно към пет примерно. Но исках много да зная. Бях много любопитен човек.

Сега, като си помисля, айде хубаво, изкарал си някакви оценки, ама освен Н2О, ако ме попиташ за някоя друга формула по химия - нито една. Какво означава това. Това са 45 минути два пъти в седмицата, 90 минути. Изчисли го - колко стотици хиляди минути време си изгубил. Една формула от физиката, само на Айнщайн формулата помня. Защото е известна, повече по плакати съм я гледал: Е=МхС2 Тя е като Че Гевара.

От пет години ходех да свиря на пиано. Майка искаше да стана диригент. Това й беше мечтата. На мен тогава това ми беше много смешно. Викам си, а, к`ви са тия тука излагации. Абсолютно несериозно ми се струваше мъж с палки някакви. Сега виждам колко прекрасно нещо е.

А пък татко на футбола държеше. И в един момент стана няк`во такова, айде сега да се избира. Бях някъде осми клас. Не избрах нито пианото, нито футбола, а започнах да свиря на китара. И оттам нататък започнаха съвсем други неща да ме интересуват.

Исках да бъда на сцената и да казвам някакви неща. Това е страшна тръпка. Усетих го за първи път, когато научих три акорда на китарата и изпях две песни на една художествена самодейност. А бях някакъв такъв, свит.

В Стара Загора, в читалището започнахме да правим нещо като малки представленийца по 20-30 минути. Първата истинска роля, която направих в състава, я играхме на сцената в театъра, с публика. Беше "Напразни усилия на любовта", Шекспир. Аз играех Краля. Беше просто фантазия. И тогава вече си казах: Страшно много ми харесва на сцената!

Не мога да се откажа от едното или от другото. Започнах да правя музика за спектакли още от първи курс във ВИТИЗ. На Галин Стоев първото представление - "Градът на ангелите". Но то така стана, че играех във всичките и пишех музиката едновременно. Хем играех, хем пишех музиката. После започнахме "Дванайсета нощ", "Черна дупка" - любимото ми представление...

Ако трябва да има "Стефан и две точки", знаеш ли какво се сещам. Аз после го направих на песен: "Аз ли съм или не съм? Един човек върви зад мен, обръщам се, а няма никой, така всеки ден". Тази двойственост, която е във всеки човек.

Всеки човек от двама души минимум се състои. В стихотворението не е така, промених го, защото трябва да има някаква фраза... И там е: "Аз ли съм или съм някой, дошъл да ме смени за малко".

Постоянно си задавам такива въпроси. Постоянно имам такива съмнения.

В тази, последната пиеса, която играя, "Предградие" има много неща, които все едно аз ги казвам. Има един монолог: "Гледай ги само, говорят по един и същ начин, носят се облечени по един и същ начин, говорят едно и също, а вечер гледат едно и също нещо по телевизията. Всъщност никой от никого не се различава. Даже и да се мисли за различен." Някакви такива... "Копеле, скива ли ми новата татуировка?"...

Според мен извънземните са тук отдавна.

На 10 май би трябвало да излезе новият ми албум. Казва се "Пропаганда, хромозоми, силикон". Сега ще дойдат журналистите и ще питат "Защо?"... Защото са заглавия на три песни от албума, това е.

Това е концептуален албум. Предишният "Към" пак беше така, но той се занимаваше с любовта като феномен. А тук е "Дъ риъл лайф", истинският живот.

Има един текст, който се казва "Две. Нула. Нула. Едно". Той, имам чувството, че е събрал всички теми, които ме вълнуват. "Един човек не знае пътя, това съм аз. Един човек нетърпеливо чака нещо да се случи. Чака своята експлозия. Един човек отказва да мечтае за собствения си живот. Това съм аз. Мисли, че утре няма нищо значимо, нищо важно, нищо, което да струва усилията на неговата кръв, на неговия сърдечен мускул. Нищо. Той бяга от себе си. Един човек иска да се спаси от себе си. Той отдавна е емигрирал в интернет, в себе си, в други неща."

Всички песни съм ги писал, когато съм бил някъде извън България... С този албум искам да обясня света, така както аз го разбирам. Виждам три категории хора. Едните, които са емигрирали някъде на Запад, в Америка. Други, които са емигрирали в себе си. И трети, които са емигрирали в интернет. Общото в тях е, че са емигранти. Аз съм от втората категория. От тези, които в себе си са емигрирали.

Най-големият ми страх? Радостта, когато липсва, това е. Всичко става с много бърз темп. Като направиш нещо, някак си не можеш да му се зарадваш. Винаги има един въпрос "И к`во от това?". Имахме един концерт в Австрия. Там един човек ни правеше звука. Той ни разказа следното: "Прекарвам лятото в Австрия. Зимните месеци, като дойде ноември и декември, изкарвам четири, пет месеца в някоя африканска държава, не обичам студа. Там хората по улиците, не знам дали ще ми повярваш, буквално нямат един цент в джоба си. Но като излезеш на улицата, срещаш ей такива усмивки, до ушите. И после като се прибера във Виена, хората, които живеят в най-богатия град, карат най-луксозните коли в света, най-луксозните къщи имат, а вървят по улиците с такива физиономии, че все едно им е противно да живеят."

Това е парадокс. Има някаква тотална всеядност, такава, която запушва сетивата ни. Нали знаеш онзи филм "Голямото плюскане", където се самоубиха с преяждане... Е, такова, някакво. Ти си хапвай.

Мечтая си... това, с което се занимавам, да има смисъл за много хора. Много е просто. Аз искам да правя много хубави песни и много хубави роли. Знаеш ли какво? Искам да е така, както съм се чувствал като малък, когато идваше циркът. Нещата, които правя, да радват хората и да имат смисъл за тях, да ги вълнуват.

Искам България да стане част от света. Просто да знаем, че когато направим нещо тук, то ще има значение и за останалата част от Европа.

Бих напуснал България. Не съм заклет патриот. Но това са различни неща. Винаги, когато се връщам тук, има хубава енергия. На мен това ми е неразбираемо. Всяка държава си пише своята история и оттам идват неразбориите според мен. Защото човек-патриот може да обича държавата си навсякъде. Не съм такъв дето, абе ние българите сме а-а-а-а,ха-ха! В смисъл, ние с к`во се хвалим най-много? С природата и с киселото мляко. То, кисело мляко, може да няма никъде, ама никой по света не е приритал за него. А аз мога да си създавам среда и контакти. Но приятелството идва бавно.

Мъча се да си представя хората, с които сега съм приятел... в полет, да. Важно е да са уверени, с размах, хора с големи желания, с мечти. Хубаво е това.